„Сега ще седнем да ядем супичка и аз ще гледам филмчеее! За Франклин! Ама да е на нашия език“ вика радостно Ани, подскачайки на един крак към ресторанта. Така казва, защото напоследък се опитвам да оправдая гузната си съвест – че изобщо гледа филмчета, – като ѝ ги пускам на английски. „One, two, three, four, five, six, seven, eight, nine, ten” си брои тя и аз подтичвам след нея, защото сме закъснели, а имаме среща с приятели на баща ѝ.
Защо Франклин и защо филмче?
Аз самата ѝ чета книжките за костенурчето Франклин вечер преди заспиване и вече не мога да ги търпя, защото са истински реалистични и в тях няма вълшебство. Но как от книжките сме преминали към филмчетата – не си спомням. И още – как и кога Ани се е научила да гледа в екрана като хипнотизирана? Освен това е започнала да иска да го прави винаги, когато сме на ресторант и съвсем няма какво да прави с нас – група гладни и приказливи възрастни на масата. Така че причинно-следствената връзка при Ани е станала рефлекс, като при кучето на Павлов – ресторант за нея е равно на гледане на съдържание на екрана на телефона…
Been there, done that? Ами, приятно ми е да се запознаем!
Проблемът с яденето и гледането има и друг корен – някъде в началото, още когато детето ви се е учело да се храни с вас на масата. Тогава то може да е наблюдавало някой от вас, който непрестанно проверява телефона си, докато се храни… Или пък не сте му осигурили достатъчно интересни и интригуващи за него теми, игнорирали сте го и сте разговаряли само помежду си, като така то се е почувствало изолирано. „Тихо, мама и тати говорят сега, ти си яж супата, вместо да ни прекъсваш.“ Или пък се оказва, че във вашето семейство никога не намирате време да се храните всички заедно на масата и всеки хапва, когато и каквото може? И така детето е разбрало, че яденето всеки си го практикува сам и по приятен за него начин.
Канадската психоложка Алисън Шейфър съветва като начало да наложите твърди и ясни правила:
-Да се храните по едно и също време и по възможност – всички заедно на масата.
-Да осигурите на детето възможност да се храни с темпо и по начин, които са му удобни и приятни (ако иска да яде в неговата си чинийка на калинки и да пие от специалната си чаша с Мини Маус – ами добре).
-Да разговаряте по време на храненето с детето по темите, които са му интересни и го вълнуват и то да знае, че на вечеря може да разкаже как е минал денят му.
-Категорично вие самите също да не използвате телефон или таблет, докато се храните.
„Намерението ви е благородно. Мама се опитва на всяка цена да разреши проблема с нахранването на малкото шило, дето не го свърта на едно място. Но тъкмо „на всяка цена“ е част от проблема. Детето няма мотивация да се държи по какъвто и да било друг начин. И защо не, след като мама изменя правилата така, че да са угодни за детето.
Нашата работа като родители е да създадем правилата, а работата на децата е да се приспособят към тях. По този начин ние ги подготвяме за сътрудничество и живот в обществото. Ако не възпитаме подобни умения, рискуваме децата ни да се превърнат в егоцентрици.
Ето как да променим положението:
Бъдете твърди, но добронамерени. Ако искате правилото да е цялото семейство да се храни заедно на масата – направете го. Поканете децата на масата и ги пуснете, когато свършат с храненето. Ако детето стане – това е негов избор, но нека знае, че следващото хранене е след определен интервал. Точно като в пансион, летен лагер или болница.
Проявете твърдост: не изкривявайте правилата, като позволите на детето да яде на друго място или му давате нещо за ядене извън определеното време. Да, докато свикне, може би ще яде по-малко, но периодът за адаптация не е толкова дълъг, че да се появи риск за здравето.
Бъдете дружелюбни: останете бодри и не излъчвайте никаква суровост. Не му натяквайте: „Нали ти казах, че ще си гладен, ако не ядеш на обед?“ Подобен поучителен тон има своята цена – най-често това е враждебност. Вместо това, когато детето покаже, че е гладно – покажете съчувствие.
Не усложнявайте – оставете майката природа и естествените последствия да си свършат работата.“
Защото няма дете, което е умряло от глад, нали?
Дали честото висене пред екран е вредно за развитието на детето? Ами истината е, че още не знаем. Първите деца, които са ползвали така активно смартфони и таблети, са все още в училище. Експертите обаче са сигурни в едно – честото гледане на телевизия (или висенето пред телефон или таблет) прави децата по-срамежливи и емоционално незрели и създава проблеми в общуването им. И тъй като детските мозъци се развиват много бързо в тези ранни години, децата определено учат по-добре от хора, а не от екрани.
…
„Франклин още не можеше да завързва обувките си, но пък вече можеше да брои от 1 до 10 и обратно…“ се лее нежният дикторски глас от телефона ми, а Ани е премрежила поглед и нагъва супата си без изобщо да я вижда…
„Вкусно ли е, Ани?“ – питам с надежда аз, а тя само ми прави знак с палчето си – за да не изпусне нещо от филмчето… И ние, възрастните, отново потъваме в разговора. А пък всичко може да е толкова по-лесно – просто телефонът да е забранен по време на хранене. Точка. Така поне щеше да има шанс Ани да научи имената на различните видове храни и да се наслаждава на вкуса и вида им… Включително – на храните, които НЕ обича да яде костенурчето Франклин… Като броколи и брюкселско зеле.:-)
Съвсем правилно и много пожелателно…
Тук има скрит много по-глобален въпрос – за семейните ценности. Дали и колко често цялото семейство е заедно? Как родителите общуват помежду си, как общуват с децата си? Дали са открили баланс между работата си (евентуално и материалното благополучие) и семейното щастие?
Живеем във времена когато хората се запознават виртуално, после започват да общуват реално, дори се сприятеляват и започват да съжителстват заедно след тези онлайн срещи. Няма как да очакваме такива онлайн родители да имат офлайн деца. Моделите вече са други. В този смисъл събирането на патриархалното семейство около масата, говорейки си заедно изглежда като очарователен ретро кадър. И въпреки всичко е „очарователен“.
Много родители ще кажат, че ТВ или таблет са били успешен инструмент за справяне със злоядото дете. Отвличаме вниманието и детето ни се храни „между другото“. Физическия резултат – нахранено дете е налице, психологическият ефект – осмислени семейни ценности липсва. А нали искаме не просто да отгледаме дете, а да отгледаме хора…