Съвети от психолог при деца, пристрастени към компютърни игри! от Искра Ангелова по Алисън Шейфър

„Мамо, сега ще се качим в колата и ти ще ми дадеш да гоня!“ категорична е Ани и ме гледа твърдо в очите. „Гонене“ тя нарича играта Събуей сърфърс, която e видяла на телефона на баща си, който пък (съвсем между другото) е шампион сред всички свои познати, които я играят. Но това няма нищо общо, нали?!🙂 

Е, Ани сама се научи да я играе и то – притеснително бързо. И сега и тя е много добра. Обаче за нея има само един проблем – докато баща ѝ може да я играе по всяко време, Ани има ограничения и я играе много рядко, например докато трябва да седи в колата безобразно дълго време и би заспала, ако не прави нещо. 

И ако заниманията на Ани са невинни, а тя е още малка, детето на едни приятели не можа да завърши училище, защото се беше пристрастило към компютърни игри и по цели нощи ги играеше. Беше много страшно! 

Канадската психоложка Алисън Шейфър алармира: 

„Хората се пристрастяват към игрите. Това е точно толкова сериозно, колкото и всяка друга зависимост. Въпреки че няма вреден ефект върху тялото, както зависимостта от субстанции, пристрастяването към някоя игра или към залагането също може да разбива животи. 

Пристрастяването е начин да избягаш или да намериш фалшива „тръпка“, „фън“, „кеф“, „отлепяне“, „излитане“ в живот, иначе лишен от тези неща. Това особено важи за игрите с интерактивни фантазии, в които играчите си взаимодействат посредством аватар, фикционална фигура, чрез която могат да се сдобият със статус, непостижим за тях в реалността. 

С времето… играта може да се превърне в почти денонощно занимание. Зависимостта променя протичането на живота (детето започва да играе по цели нощи, пропуска училище, за да играе, губи приятели и връзки, докато играе.)

Какви са решенията обаче?

Обсъдете опасенията си. 

„Тази седмица само два дни си бил на училище.“

„Не си се виждал с твоя приятел Джош повече от месец.“

„Спиш само по няколко часа.“

Ограничете времето за игра. 

Опитайте се да се договорите с детето колко време да прекарва в игра. Наблюдавайте дали през останалото време то проявява признаци на безпокойство и тревога. Ако не може да мине без играта, това ще ви даде знак, че случаят е сериозен и че страстта се е превърнала в пристрастяване. 

Насърчете детето да провери.  

Пристрастените често отричат проблема, особено геймърите, понеже заниманието изглежда невинно, така де – игра, кому може да навреди? Помолете детето само да провери, за да се убеди, че това не е само ваше мнение, а по-скоро психологически проблем, от който вече страдат немалко хора. Вашите опасения са продиктувани от грижа и любов, а не от гняв и липса на разбиране.

Потърсете терапия. 

Тя може да изисква включването към професионална програма. Да се надяваме, че ако предприемете описаната по-горе стъпка, идентифицирайки директно зависимостта, детето ще е по-склонно да се вслуша в опасенията ви. Ако сте агресивни и се противопоставяте, по-вероятно е то да пренебрегне тревогите ви и да отхвърли влиянието ви. 

Помнете че зависимостта като цяло е опит да се избегнат предизвикателствата в живота. Ако детето ви има проблеми със самооценката и социалната адаптация, опитвайте да адресирате проблема директно. Помогнете на детето да намери стимул и социална връзка офлайн, чрез конструктивни взаимоотношения с другите.“ 

…

„Ето че ме „убиха, мамо!“, вика радостно Ани и аз не мога да се отърся от усещането, че нещо дълбоко не е наред. Инстинктът за живот (движението, пътуването) се е смесил с инстинкта за смърт (играта). 

Как ли ще се справяме с това, когато Ани вече има свой телефон?! Всичко умерено е добро, казват бабите и са прави. Категорично съм против забраните, защото те само усилват апетита. Не бива да се забранява, но не бива да се оставя и без контрол! Трябва да има ясни граници и правила, детето трябва да бъде научено да ги спазва. 

В случая с игрите или филмчетата – може, но само до 1 час на ден. Казвам това и знам, че вече сама не си вярвам… Ще трябва да разчитаме на здравия разум на самата Ани, защото иначе сме загубени!:-)