Детето ви хленчи? Какво „казва“ с това, как да постъпите и спрете хленченето, преди да се превърне в лош навик! от Д-р Мариан Гарбър
Използвани са материали на Стивън Гарбър, Мариан Даниелс Гарбър, Робин Фридман Спизман Хленченето е като китайското мъчение с капката: настойчивият, монотонен и мрънкащ тон на хлапето може да изкара родителите извън кожата им. Няма друго детско поведение, което да успява ...Въпроси и отговори по тази тема (0)
Хленченето беше на косъм да стане навик при нас. Таткото ни дори започна да се изнервя. В един момент започна да става нетърпимо – мрънкащо дете и нервен татко в комбинация. Взех да се чудя кого да „ремонтирам“ първи.
Мислих и как да реагирам максимално адекватно, спокойно и разумно – така, че да съм разбрана и от малки и от големи. Тривиален подход базиран на допускането, че ще бъдеш изслушан и разбран. Като начало не бях изслушана. Разбрах, че няма как да съм „разбрана“. Тогава вече и аз бях тежко изнервена и обмислях да търся намеса на психолог. Без да искам „напипах“ верния ритъм – реагирам неочаквано. При едно мрънкане на обществено място, просто напуснах. Без да говоря, когато започна мрънкане да се купи поредното безсмислено нещо, просто си тръгнах към колата. Не слушах никого, не се опитвах да успокоявам и убеждавам – като резултат всички се шокираха, изненадаха и всичко свърши за секунди. Започнах да подавам такива изненадващи сигнали, когато нещо искам от детето и то не изпълнява, мрънкам аз по подобен начин, ако замрънка реагирам напълно неочаквано – единия път искаше детски кът – влязохме на секундата и плащах три поредни часа докато не почна да мрънка, че му е писнало, а аз настоявах да си изкара времето до последно. Тази „игра“ продължи около месец или около 4-5 инцидента с контра-атаки. След тях вече никой не мрънка за нищо…
Хленченето беше на косъм да стане навик при нас. Таткото ни дори започна да се изнервя. В един момент започна да става нетърпимо – мрънкащо дете и нервен татко в комбинация. Взех да се чудя кого да „ремонтирам“ първи.
Мислих и как да реагирам максимално адекватно, спокойно и разумно – така, че да съм разбрана и от малки и от големи. Тривиален подход базиран на допускането, че ще бъдеш изслушан и разбран. Като начало не бях изслушана. Разбрах, че няма как да съм „разбрана“. Тогава вече и аз бях тежко изнервена и обмислях да търся намеса на психолог. Без да искам „напипах“ верния ритъм – реагирам неочаквано. При едно мрънкане на обществено място, просто напуснах. Без да говоря, когато започна мрънкане да се купи поредното безсмислено нещо, просто си тръгнах към колата. Не слушах никого, не се опитвах да успокоявам и убеждавам – като резултат всички се шокираха, изненадаха и всичко свърши за секунди. Започнах да подавам такива изненадващи сигнали, когато нещо искам от детето и то не изпълнява, мрънкам аз по подобен начин, ако замрънка реагирам напълно неочаквано – единия път искаше детски кът – влязохме на секундата и плащах три поредни часа докато не почна да мрънка, че му е писнало, а аз настоявах да си изкара времето до последно. Тази „игра“ продължи около месец или около 4-5 инцидента с контра-атаки. След тях вече никой не мрънка за нищо…