Преглеждания: 2620
„Моля те, Ани, кажи вълшебната думичка!“ Мълчание. „Хайде, Ани, кажи вълшебната думичка, защото иначе няма да ти изпълня желанието! Знаеш ли коя е вълшебната думичка, Ани?“ „Знам. Вълшебната думичка е „веднага“.
Ние се смеем на тази шега, но работата хич не е за майтап. Макар получаването на постоянни откази да е характерно за тази възраст – казват ѝ „the terrible twos” или „ужасните две“, – всъщност Ани стана на 3, че и на 4, и още се учи да се извинява и да благодари.
Когато детето навлезе в тази специална възраст, то започва да отстоява своето укрепващо се его и съзряваща личност чрез откази и – както у нас му казваме на шега – „магарене“. Ани например шепне, когато трябва да помоли, да се извини или да благодари. Много ѝ е трудно, сякаш усеща пречупена волята си.
Канадската психоложка Алисън Шейфър смята, че…
Съпротивата срещу изричането на „моля“ и „благодаря“ е детският отговор на чувството, че постоянно им се натяква. Да си го кажем направо – прекалено често правим подобни дребни напомняния (наред с десетки други миниинструкции, засягащи различни детайли от всекидневието на децата.) На тях им идва до гуша! Особено, ако връзката е по-скоро йерархична, отколкото равнопоставена.
И изведнъж „моля“ и „благодаря“ престава да им изглежда като уважителна размяна на учтиви реплики. На дете, което се чувства на ниското социално стъпало, това му звучи повече като упражняване на натиск.
Също така помнете, че ние възрастните постоянно искаме разни неща, без непременно да казваме „моля“.
Какво е решението?
Давайте личен пример.
Дръжте на собствените си добри маниери. Децата ще ви подражават.
Направете си галантен спектакъл.
Упражнявайте добрите си маниери по забавен начин. Организирайте чаено парти за плюшените мечета и куклите. Децата си умират за такива неща. Сложете си бели ръкавици, подгответе менюта, дръжте се преднамерено любезно. Това е чудесен начин да учите децата, без да ги поучавате.
Променете стъпките на танца си.
Помнете, децата избират определено поведение, понеже очакват да извикат у вас предвидима реакция. Направете каквото и да е, само да е различно от автоматичната ви реакция. („А коя беше вълшебната думичка?“) Ако вие промените стъпката, детето вече няма да може да танцува същото „па де дьо“ с вас. Вие сменяте танца.
Превод: спрете постоянно да изисквате „моля“ и „благодаря“ и ще започнете да ги чувате по-често и доброволно.
Хвалете ги, когато са добри.
„Вслушвайте се в тона, не само в думите.“ Понякога „благодаря“ се подразбира, само вие не го чувате. Не бъдете дребнави; искаме децата да разбират стойността на учтивостта, а не да повтарят като папагали формули на етикета за наша радост.
Малко по-сложно стои случаят с извиненията. Тогава от детето се изисква не само елементарна социална учтивост, а преосмисляне на действията му и покаяние за тях, което то трябва да демонстрира под приемливата форма на извинение.
Тук има няколко препъни камъка:
- Осъзнаване.
- Разкаяние.
- Усещаното като „унизително“ показване, че си сбъркал.
Моят опит с Ани показва, че с разговори всичко се постига. Аз ѝ обяснявам подробно защо е важно да се извини, като не забравям да ѝ давам пример и да ѝ се извинявам и аз, когато съм сгрешила.
Идеята, че родителят е безгрешен, а детето непрестанно бърка е абсолютно невярна и не е полезна в общуването ви, защото вашето общуване не е борба за власт и за контрол, а равнопоставено партньорство, в което вие сте просто „учител“, водеща фигура, ментор. Запомнете – вашите отношения с детето ви не са отношенията между слуга и господар, и не е хубаво да очаквате от детето си пълно подчинение.
Казва го човек, чието дете почти никога не го слуша. И все пак съм сигурна, че е така.:-)
„Моля мамо, моля, моля, моля, моля, моляяя! Купи ми сладолед!“ вика Ани насред улицата, а действието се развива в средата на ноември, на минусови температури, след като тя едва се е излекувала от поредния грип.
Как да ѝ обясня, че използването на „вълшебната думичка“ не гарантира изпълнението на желанието?! Или поне – не винаги. ☺
И трите дими „благодаря“, „моля“ и „извинявай“ са част от възпитанието. Ако детето е възпитано в дух на толерантност, коректност и спокойствие е вероятно тези думи да са естествена част от речника му и най-вече да част от нормалното му поведение и възприятие за отношенията с хората.
Разбира се, че можете да програмирате трите думички като безусловен рефлекс и те да са изричани винаги на подходящото място. Човекът е успял да дресира много по – слабо умствено развити същества, така че да научите едно дете да благодари, поздравява и да се извинява не е много трудно. По – дълбокият въпрос е как това да стане житейско кредо. Ако не постигнете това, хората ще гледат поотраснолото дете и ще коментират обноските му в стил „малък лицемер“.
За да възпитаме детето си е изключително важен личния пример. Ние предеваме нашето светоусещане на детето си. То опознава света и възприема околните хора през нашите очи. Ние като възрастни и осъзнати хора можем да анализираме по – задълбочено оведението си и отношенията си с околните и съответно да имаме известна доза самоконтрол. Много хубав въпрос, който трябва да си задаваме ежедневно е „Как ще възприеме тази постъпка малкият човек до мен?“. Това е базисен ориентир, който винаги ще нанася корекции в нашето поведение и ще ни прави по – добри и по – осъзнати хора. А ако всички сме такива, то ще живеем по – спокойно и ще гарантираме по – нормална среда за децата си. Тогава и те ще станат по – толерантни, по – добри. Това е инвестиция във времето, инвестиция в бъдещето.