„Мамо, сега ще се качим в колата и ти ще ми дадеш да гоня!“ категорична е Ани и ме гледа твърдо в очите. „Гонене“ тя нарича играта Събуей сърфърс, която e видяла на телефона на баща си, който пък (съвсем между другото) е шампион сред всички свои познати, които я играят. Но това няма нищо общо, нали?!🙂
Е, Ани сама се научи да я играе и то – притеснително бързо. И сега и тя е много добра. Обаче за нея има само един проблем – докато баща ѝ може да я играе по всяко време, Ани има ограничения и я играе много рядко, например докато трябва да седи в колата безобразно дълго време и би заспала, ако не прави нещо.
И ако заниманията на Ани са невинни, а тя е още малка, детето на едни приятели не можа да завърши училище, защото се беше пристрастило към компютърни игри и по цели нощи ги играеше. Беше много страшно!
Канадската психоложка Алисън Шейфър алармира:
„Хората се пристрастяват към игрите. Това е точно толкова сериозно, колкото и всяка друга зависимост. Въпреки че няма вреден ефект върху тялото, както зависимостта от субстанции, пристрастяването към някоя игра или към залагането също може да разбива животи.
Пристрастяването е начин да избягаш или да намериш фалшива „тръпка“, „фън“, „кеф“, „отлепяне“, „излитане“ в живот, иначе лишен от тези неща. Това особено важи за игрите с интерактивни фантазии, в които играчите си взаимодействат посредством аватар, фикционална фигура, чрез която могат да се сдобият със статус, непостижим за тях в реалността.
С времето… играта може да се превърне в почти денонощно занимание. Зависимостта променя протичането на живота (детето започва да играе по цели нощи, пропуска училище, за да играе, губи приятели и връзки, докато играе.)
Какви са решенията обаче?
Обсъдете опасенията си.
„Тази седмица само два дни си бил на училище.“
„Не си се виждал с твоя приятел Джош повече от месец.“
„Спиш само по няколко часа.“
Ограничете времето за игра.
Опитайте се да се договорите с детето колко време да прекарва в игра. Наблюдавайте дали през останалото време то проявява признаци на безпокойство и тревога. Ако не може да мине без играта, това ще ви даде знак, че случаят е сериозен и че страстта се е превърнала в пристрастяване.
Насърчете детето да провери.
Пристрастените често отричат проблема, особено геймърите, понеже заниманието изглежда невинно, така де – игра, кому може да навреди? Помолете детето само да провери, за да се убеди, че това не е само ваше мнение, а по-скоро психологически проблем, от който вече страдат немалко хора. Вашите опасения са продиктувани от грижа и любов, а не от гняв и липса на разбиране.
Потърсете терапия.
Тя може да изисква включването към професионална програма. Да се надяваме, че ако предприемете описаната по-горе стъпка, идентифицирайки директно зависимостта, детето ще е по-склонно да се вслуша в опасенията ви. Ако сте агресивни и се противопоставяте, по-вероятно е то да пренебрегне тревогите ви и да отхвърли влиянието ви.
Помнете че зависимостта като цяло е опит да се избегнат предизвикателствата в живота. Ако детето ви има проблеми със самооценката и социалната адаптация, опитвайте да адресирате проблема директно. Помогнете на детето да намери стимул и социална връзка офлайн, чрез конструктивни взаимоотношения с другите.“
…
„Ето че ме „убиха, мамо!“, вика радостно Ани и аз не мога да се отърся от усещането, че нещо дълбоко не е наред. Инстинктът за живот (движението, пътуването) се е смесил с инстинкта за смърт (играта).
Как ли ще се справяме с това, когато Ани вече има свой телефон?! Всичко умерено е добро, казват бабите и са прави. Категорично съм против забраните, защото те само усилват апетита. Не бива да се забранява, но не бива да се оставя и без контрол! Трябва да има ясни граници и правила, детето трябва да бъде научено да ги спазва.
В случая с игрите или филмчетата – може, но само до 1 час на ден. Казвам това и знам, че вече сама не си вярвам… Ще трябва да разчитаме на здравия разум на самата Ани, защото иначе сме загубени!:-)
Когато бях дете на мода бяха куклите Барби и ги събирахме. Нямаше ги, бяха трудни за намиране и с настървение преследвахме всичко свързано с тях. Не станах Барби жертва – нямам такива коси, нито се обличам така. Спомням си този период, но той отмина. Всички сме ставали „жертва“ на нечий маркетинг. С игрите вярвам, че ще е същото. Ще дойде време и те да омръзнат. Иначе безспорно имат негативни ефекти – обездвижват се децата, не са полезни за зрението, след часове игра децата са като „зомбирани“. В къщи ограничаваме времето и само татко може да разреши допълнително време за игра. Чакаме го всяка вечер с таблета да се прибере от работа за още малко минутки. Той е уморен, често няма сили да обърне внимание на малчо и се предава.
Игрите обаче не са толкова голямо зло – развиват технологична грамотност, научили сме доста думи и фрази на английски, за да сме успешни във вземането на всеки challenge трябва да мислим, да сме по-иновативни или да проверим в YouTube как другите го правят – това е форма на учене.
И последно аз като съвременна жена не искам да се обличам както и да водя живота, който баба ми е имала – просто не е адекватно. Защо тогава да очаквам, че малчо трябва да има детството на дядо си?