Цупенето – тайната сила на детето ви. Какво да направите? от Искра Ангелова по Алисън Шейфър

“Ние допринасяме за щастието на децата си, но не сме отговорни за него.“

Алисън Шейфър

Всички родители са се сблъсквали с този проблем – цупене, хленчене или тръшкане. Така детето ви отстоява своите желания и позиции по негативен начин. Колко твърди трябва да бъдете и как да наложите своята воля без насилие – ето няколко идеи за „правилно поведение“, с което да посрещнете отказите за кооперативност и инатенето на вашето най-мило съкровище.

„Мамо, аз съм Черното момиче и няма да изляза с теб, няма да ям сладолед, няма да се люлея на люлката и няма да съм добричка,“ казва Ани и ме гледа с онзи поглед, с който ме гледа, когато е твърдо решена на нещо и хич не се шегува. 

След това се тръшва на дивана и започва да се цупи. (Тя е поискала да гледа филмче, аз съм ѝ предложила вместо това да излезем – и без това с този наш-вече-лондонски-климат това е единственият ден, в който не вали!) 

„Не, мамо, няма да изляза, защото аз съм Черното момиче.“ 

(По приказката „Златното момиче“ разбирай – лошото, непослушното, мързеливото…) 

Всички ние – мами, обичащи силно децата си – знаем как подобно изявление може да бръкне право в сърцето и да разтопи и най-твърдия лед. След подобна заплаха аз започвам да увещавам – „Не, ти не си Черното, ти си Златното момиче…“ и да предлагам подкупи: „Ще ти купя и близалка, ще минем през няколко локви, ще видиш Рада, ще караш колело…“ Грешка. Тя е твърда (често – много по-твърда от мен) и аз също трябва да бъда. Твърда. 

Децата обичат правилата и границите 

колкото и невероятно да ни изглежда това. Ако правилото е, че тя може да гледа по едно филмче на ден – тя свиква с това и се съобразява. Но ако правилото се мени непрекъснато според настроението и заетостта на родителя – днес имам работа за 6 часа и ще я заточа пред телевизора – това не създава никакви справедливи и регламентирани взаимни договорености и няма какво да ѝ се сърдим: няма как да бъде накаран никой, пък макар и още само на 4, да ги спазва. 

Опитвам се да бъда справедлива, да спазвам взаимните ни уговорки, да не изменям на думата си, да не лъжа и да обяснявам всяко свое решение-молба-изискване. Но понякога нервите ми не издържат. Тогава ставам безпомощна и заповядвам, викам, изисквам. Срамно. Татко ѝ казва, че това издава моята слабост и ѝ дава усещане за победа. Така е. 

Обръщам се към една писателка – майка от Канада – Алисън (Шейфър) и чета успокояващото: 

„Всеки родител се е сблъсквал с тях – цупенето, хленча, рева, лъженето, маменето… и тръшкането. При всички случаи трябва да помним, че 

всяко поведение се цели в  мишена и служи на определена цел. 

Само обезкуражените деца поемат по тази изобретателна (макар и грешна) пътека и наша работа като родители е да неутрализираме обезсърчаването и да окрилим детето, трябва да го упътим да реши проблемите си по конструктивен и кооперативен начин. Много често децата просто не могат да намерят положителни начини, за да посрещнат нуждите си – ние трябва да построим тези пътища за тях, така че те да не хлътват в отбивките на лошото поведение. 

Разберете проблема

Цупенето е чудесна форма на пасивна, мълчалива сила. Целта му е да ви накаже, създавайки ви негативно усещане – най-често за вина или тревога… 

Общуването е ключът. Как да помогнем на детето да се справи с живота, ако не знаем какво го мъчи? Ето как: 

Слушайте активно:

„Виждам, че си разочарована. Можем ли да поговорим за това? Искам да те разбера.“

Вникнете ли веднъж в гледната точка на детето, реагирайте от свое име, не от негово…“

В нашия случай това би звучало ето така:

вместо: „Няма да гледаш непрекъснато филми, защото ще станеш зомби,“ или още по-лошото: „Няма да гледаш филми, защото аз така казах!“

трябва да кажа: „Мисля че – макар и да си много умна и любознателна, гледането на повече от едно филмче на ден може да те умори и да те изнерви, а пък знам колко обичаш да играеш навън и ти го предлагам! Не знам защо да си губим повече времето вътре на това слънце! Скоро идва есен и ще можем да стоим вкъщи безкрайно. Нека излезем сега. Ще бъде хубаво.“

Как да реагирате, ако и тези аргументи не сработят?

Важно е да не се поддавате, защото тогава детето ще получи сигнал, че чрез цупене може да постигне желаното. Можете просто да не му обръщате внимание – цупенето обикновено изисква публика – помолете детето да излезе или вие излезте от стаята. 

Не компенсирайте – ако мислите, че детето ви е потиснато – дайте му чаша топло мляко, но не му купувайте подаръци – иначе то ще започне да използва своята потиснатост и ще научи грешен урок – че получава награда, когато се държи зле. Давайте му пример – помислете дали пък вие не се цупите, за да постигнете желаното? 

Честото сблъскване на характери ще ви направи по-нетърпеливи и няма да можете винаги да събирате сили и нерви, за да обяснявате и отстоявате решенията си пред малкото си и доста категорично дете, което воюва с вас. 

Но има и добра новина – с порастването то ще става много по-кооперативно и скоро вече ще можете да дискутирате и по-сериозни въпроси – като например „Защо Пипи е толкова… непослушна и някак невъзпитана, може би – даже мръсничка, абе – една такава „неусетна““ – мърка Ани с възхитен и премрежен поглед тъкмо преди да заспи, малката ми пиратка, мъничката моя Пипи… без да разбира всъщност колко много прилича на нея… 

Но Пипи, ех, мила Ани, Пипи никога не се цупи. Нали си забелязала?

„Да, мамо. Пипи просто прави всичко, което поиска!“ 

Е, какво да кажа – така си е. И Ани пак е победила. ☺